Как ме е страх, само да знаеш,

Че ще останеш без мен, малък, сам, без да те пазя.

Че няма да имам време да ти кажа още сто милиона пъти колко те обичам.

Че няма да го помниш и няма да се обичаш дори наполовина колкото аз те обичам.

Тежки, страшни са дните в това безхаберие, в тия черупки дето сме се затворили в тоя ден за ден модел с пет минути сълзи за някой умрял, с разтърсващо докосване до истината, за това, че много хора са останали сами, опустошени без любовта и после пак: облечи тези красиви дрехи за празника от екрана и не ми пречи да работя – аз, раздразнено към теб. Теб – най-важния, най-милия, най-всичкото ми ти. Ме дразниш. По цял ден. Защото не си на училище. Ти се карам, защото очаквам да си голям, а ти не си. Се чувствам виновна, че нямам време за теб, че рисуваме по-рядко и когато те питам какво обичаш да правиш с мама – ти вече не знаеш. Защото нищо не правим заедно достатъчно често. 
https://www.youtube.com/watch?v=HDqmJEWOJRI