Вчера една жена каза  - Безобразие е това с тия коли - и аз се замислих. 

"Без образ" ли е причината или "без образ" е следствието, или и двете. 

Да обяснявам на някого, как съм сътворила нещо, какво съм искала да кажа, да постигна, е същото, като да ме накара, да му кажа всички тези неща за детето ми. Та аз не съм го направила сама. Дори и не само с мъжа ми. Има и нещо отвън. Има и чудо. Даже може би е повече.

Днес е тягостно! Не съвсем.

Ibeyi

Приличат ми на едно стихотворение, което никога не дописах. Ако си го спомня, може да опитам пак.

Когато един човек умре, мъката по него се разпределя, пропорционално или не, на всички хора, които са го познавали, всички близки и не чак толкова, дори понякога част от тази мъка взимат хора, които не са го виждали никога.
Когато един нероден човек умре, цялата тази мъка остава в единствения, който го е познавал, защото за всички останали неговото съществуване дори не е било факт.

И пак стигаме до Толстой, който в началото на Ана Каренина в един малко по-различен контекст казва "Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно посвоему."

Chirag Bangdel