От 2005г.
Виждала съм мъж, вече да не ме иска.
Виждала съм мъж, който толкова да ме иска, че да ме зачеркне, за да ме има.
Обичала съм мъж, няколко години, без да пристъпя да го имам. След още няколко години му написах анонимно писмо на лунатичка.
Виждала съм жена да плаче за мъж, който си тръгва с мен. Той беше този, който после не ме искаше.
Виждала съм мъж, така да ме има, че да го е страх и да иска да ме нарани. А после, като ме загуби, запали си къщата. После, като реших, че пак го искам, беше напуснал страната.
Имала съм мъж, който никога не ми каза нищо хубаво. А аз бях влюбена в абсурдната магия да съм с него. После като го оставих (или той се остави да изчезне от живота ми) разкалян, разпокъсан и скучен като уморен старец, го прибра друга, която толкова го бе жадувала. И ме срещна да ми разкаже, как вече е неин и му готви леща.
Имала съм мъж, да ме обича без резерви, без условия, а аз да не мога.
Сега не мога да разреша следната дилема:
Дали човек трябва да слуша собствените си искания, или трябва да се помири с факта, че светът и животът му не се управляват напълно от него и да се научи да обича.
Още не знам.
От 2016 г. - още не знам.